Лалка Павлова Врата

Красимир Георгиев
(„ВРАТА”)
Лалка Павлова Димитрова (р. 1949 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Людмила Королёва


Лалка Павлова
ВРАТА

Какво е всъщност времето, какво?
Пред пътната врата едно ветрило,
разтворило над детството крило
и утрото ни тук благословило.

Дъждовна капка, слънчев лъч, небе,
петички боси, изгревни възторзи,
и смях, и песни, литнало врабче,
посочило ни път към хоризонта…

Какво е всъщност времето, какво?
Гнездото на Радичковата сврака.
Все мъкне клечки, кал, перо,
домът й за децата нея чака.

Яйцата в него трябва да снесе –
преди да стигне слънцето зенита,
за малките тук пух да донесе.
Издига лято житната си пита…

Какво е всъщност времето, какво?
Мъгли и киша, осланена шума,
опразнено от близките гнездо,
в което сякаш шетала е чума.

Небето чезне, слива се с пръстта,
изтича нощем призрачно в улука,
а някъде до пътната врата
душата вече тръгва си от тука…

Какво е всъщност времето, какво?
Космичен лъч, попаднал на Земята
в човек и птица, в някое дърво,
дома си търсещ пак на небесата?

Навярно е врата към светове,
които ние, живите, не знаем.
Тъжим за земните си цветове,
но сънищата на звезди ухаят.


Лалка Павлова
ВРАТА (перевод с болгарского языка на русский язык: Людмила Королёва)

А что есть время в сущности своей?
Ворота распахнувшее ветрило,
крылом взмахнув над детством посильней,
в дорогу жизни нас благословило.

И солнца луч, и капельки дождей,
босые пятки, первые восторги,
и смех, и песни, птаха-воробей,
открывший к горизонту путь-дорогу…

А что есть время в сущности своей?
Построила гнездо свое сорока,
таская палки, грязь, перо – детей
чтоб вырастить и выкормить до срока.

Ну а сначала яйца отложить –
покуда солнце не пришло к зениту.
Птенцам побольше пуха подстелить.
Поднимется, заколосится жито…

А что есть время в сущности своей?
Туман и слякоть, ветер-завывала,
пустые гнезда посреди ветвей,
как будто бы чума здесь побывала.

И нет границ – одна лишь темнота,
ночь истекает в призраков угодья.
И вот опять открытые врата,
через которые душа уходит.

А что есть время в сущности своей?
Луч – космоса посланец ли чудесный, –
вселяясь в птицу, в дерево, в людей,
вновь ищет дом в пристанище небесном?

Наверно есть к другим мирам врата,
живем мы, ничего о них не зная.
Печалимся лишь о живых цветах,
но звезды нам во сне благоухают.